В схоластичната философска система на Тома Аквински икономиката е обект направляван от правото, основана на частната собственост и обмяната. Във всеки случай обаче, икономическата активност и търсенето на материално благосъстояние трябва да са подчинени на идеята за спасението. Това означава, че трудът носи качества за облагородяването на човек, защото заменя безделието, укрепва нравствеността и спомага за раздаването на милостиня. Въпреки това Тома Аквински счита, че физическият труд е робско занимание, което зависи от съсловното положение на конкретната личност. Това съсловно положение е определено от Бог, а това значи, че разделението на труда е предопределено. Следователно промяната на общественото положение е грях.

Тази квинт-есенция на консерватизма лесно може да бъде насочена към социалните роли в едно общество. В противовес либералното означава свобода на промяна на статуквото или промяна на обществени отношения. Изглежда сякаш „либералите” желаят да подменят консервативната основа на цивилизацията, която е въплатена в идеята за предопределеност. Това обаче съвсем не е така.

Всъщност тази консервативна формулировка е плод на противопоставянето през ХІІІ век между папската власт в Италия и Германската империя. През ХІ век Италия излиза от „тъмните векове” (saeculum obscurum) или двата века на Римското папство, като започва процес на трансформация на италианските средновековни общини към модела на градовете-държави по примера на древния Римски републиканизъм. Такива градове-държави са Сорентно, Амалфи (първата република), но също така Пиза, Флоренция, Геноа и Венеция. Тези градове заемат страна в противопоставянето между папата и германския император, като успяват да запазят своята автентичност. Именно референцията им към по-старата римска традиция на републиканизма прави консервативните идеи като тази на Тома Акивнски да бъдат реакционни, религиозно-политически основани и като такива неприсъщи за манталитета на свободния гражданин.

Така (очаквано) властта преминава от религиозните институции към търговците и банкерите. Тази промяна означава, че отношенията в тези общества стават съответни спрямо останалите граждани, а не йерархични. Съвсем естествено от това се поражда нуждата от гарантиране на личните свободи, правомощия и отговорности. Идеята за предопределеност по рождение губи смисъл, а нейното отхвърляне достига преломна точка с Великите географски открития, Ренесанса и в крайна сметка с религиозните войни на Европа.

Бродел („Световното време”) твърди, че отвореността към света (пристанища и флот за средновековната средиземноморска култура) прави от тези градове-държави силни икономически и политически центрове на света. И ако в началото това е Венеция с ограничения си регионален обхват на влияние, то след това още по-отворените центрове като Амстердам и Лондон ще имат значение от глобален мащаб. За личните свободи ще бъде създадена първо Италия среда на съжителство на индивидуалности (както пише Якоб Брукхер през ХІІІ век), а по-късно Жак дьо Виламонт ще отбележи за Венеция, че „няма такова друго място в Италия, където да се живее толкова свободно”.

Днес сблъсъкът „консервативно – либерално” отново е на дневен ред. То се обяснява като движение на махало от една крайност към друга, при което се търси точката на баланс. Наистина, в двете си крайности това може да изглежда страшно. Но докато консервативната крайност не е хипотеза, а исторически факт, то плашилото на либерализма е основано преди всичко на догадки. Такива умозаключения можем да срещнем например у Леонтиев („Византизъм и славянство”) и то именно защитавайки предопределеността на царизма и последващото от това подчинение. Не случайно либерализмът е оприличен на вирус, на зараза, но всъщност той е естествено състояние на свободния човек.

Без съмнение, ако обърнем позицията и изходим от днешното статукво и приемем, че то е предопределено, то консерватизмът никога не би имал шанс да говори. Ако бъдат приложени спрямо него гоненията на инквизицията, то консерватизмът би бил изкоренен. Такова допускане обаче влиза в противоречие на самата същност на либерализма, то влиза и в противоречие със същината на християнската цивилизация. Защото смело можем да твърдим, че изначалната идея на християнството не е консервативна, но изглежда такава, заради личния мироглед на бащите на канона.

Изглежда сякаш самата природа на либерализма допуска онзи краен и ретрограден консерватизъм. Нещо повече, той го допуска като неразделна част от себе си. Той е в свободата на изрязяване, той може да е в свободата на сдружаване, дори в неговия стремеж за еманципация от собствената си принадлежност. Но въпреки това единственият начин за оцеляване на консерватизма е в неговата враждебност към това, от което се стреми да се откъсне.

https://vkirkov.wordpress.com