На Изток, особено за страните в близост до (или били част от) Византия, този въпрос е отдавна решен и е част от традицията. Мощта на Византия не може да бъде разглеждана само през призмата на силата на оръжието, а преди всичко като култура и система на обществена уредба, повлияли съдбовно социалните отношения на огромен регион, но най-вече на Балканите. В този географски регион византизмът има и до ден-днешен отзвук, макар дефиницията за византизъм да се различава много като тълкувание в земите на южните и източните славяни. Така или иначе ранните византийски постановки, отнасящи се до равните права на мъже и жени, са имали своя отпечатък върху манталитетното развитие на Източна Европа, изпреварвайки с 1300 години възприятията на западните общества. Тези културно-исторически натрупвания, впрочем, водят до гигантската разлика между наистина сериозните предизвикателства, пред които са изправени западните жени, и тези от региона на този Изток. За този източен човек например, е непредставима констатацията за запада, че въобще е възможно да има различно заплащане заради пола при един и същ труд.
През април 529 г. е обнародван така нареченият Юстинианов кодекс, който е бил разделен в 12 книги и разпратен до всички провинциални съдилища, като влиза веднага в сила. Една от целите на това законодателство е била да усили ролята на семейството в социалните отношения и за да постигне това византийската правна мисъл предвижда по-големи права на жените. Това включва право за управление на брачното имущество, право на онаследяване, а при развод и доказана вина на съпруга – право на пожизнено обезщетение. Осигурено е също правото на момичетата да сключват брак с избрани от тях мъже, а не по избор на бащата. Правото на образование вече е било гарантирано и така или иначе е било част от традицията.
Самият Юстинан е бил известен като ревностен християнин и неговата правна уредба се основава на библейското „всички са равни пред Бога”. Самият Юстиниан е роден близо до Скупа (дн. Скопие) и вероятно е бил тракиец. Йоан Малала пише за него, че „говорил развален латински, а гръцки – като варварин.” Неговото истинско име било Флавий Петър Сабатий, а някои източници твърдят, че името му било Управда. Така или иначе той приема името Юстиниан, след като е осиновен от чичо си Юстин. В началото на VІ век двамата са вече във висшите кръгове на Константинопол, а енергичният Юстиниан е бил и сред потенциалните кандидати за император. Той обаче отказва в полза на чичо си.
През 525 г. Юстиниан се жени за танцьорката Теодора, която произхожда от ниска социална прослойка. Такава женитба не е била възможна към онзи момент, така че чичо му Юстин променя брачните закони от времето на Август. Теодора е била верен другар и съветник на Юстиниан и има решаваща роля за потушаването на въстанието „Ника”, като убеждава Юстиниан да остане в Константинопол и да се бори. Към 550 г. Византия на Юстиниан се разпростира от Казвказ на изток до Испания на запад, включително почти цяла Северна Африка, Италия и части от френския прованс, Балканите, голяма част от Близкия Изток, Египет, части от днешна Етиопия и Судан.
Във всички тези територии Юстиниановият кодекс е бил внедряван и изпълняван. Но с разцвета на арабската цивилизация голяма част от тези владения са загубени от Византия. Първата битка между християни и мюсюлмани е през 626 г. или три години преди смъртта на Мохамед. В идните десетилетия византийците губят Леванта, Сирия, Египет, северна Африка, Анатолия, Крит, Сицилия и южна Италия. Част от тези земи са били върнати обратно под византийско управление, част от тях са били извоювани обратно от западноевропейски държави – франки, нормани и много по-късно испанци. В крайна сметка византийското влияние се ограничава върху ареал, в който принципите на равнопоставеност между жени и мъже е вече твърдо установен.
Известно е, че ранната християнска църква търси начини да използва местни обичаи и традиции, които да бъдат използвани за утвърждаване на християнството. В примера на Юстиниан можем да наблюдаваме и обратният процес – местното население да повлиява нормите на държавната политика. Тази симбиоза между стари местни традиции и сравнителното новата религия определено имат естествен приемник – населението на днешна Гърция, Сърбия, Македония, България и владяните от тях територии отвъд Дунав и на запад до Хърватия. В завладяните от арабите територии систематично е налагано друга норма на поведение, която в някаква степен е запазила византийсаката идея за ролята на жената, а в католическа Европа се е подчинила на един различен от православието канон. Всъщност за Западна Европа Юстиниановият свод от юридически норми е загубен и е преоткрит чак през ХІ век, но поради схизмата от 1054 г. е подценен. Нещо повече – папа Урбан ІІ всъщност започва процес на систематично разграбване на богатите земи на изток, като отслабва Византия, превръщайки я в жертва на нахлуващите от племена.
По тази причина започналите процеси на еманципация в Запада не са идентични с възприятията на този византийски Изток, на тази специфична част от Източна Европа – православните Балкани.
С паданато на християнските Балкани под османска власт социалните отношения са променени и системата на управление започва да разглежда (и дискриминира) населението по религиозен признак. Така например армено-грегорианската общност се е означавала като ермени миллет, евреите като яхуди миллет, а православните като рум миллет. Върховен религиозен лидер е султана, така че действащата в Константинопол църква е зависима от него. Въпреки това православната църква е имала своите правомощия, а в частност това включва и уреждането на семейно-брачните отношения. Това е позволило православните общини да се консервират и така да запазят масово по-старата традиция. По този начин се е появило противопоставянето между моногамния православен модел на семейството срещу полигамния мюсюлмански, като при християните се е запазило тайноството на брака, докато при мюсюлманите това е неформален договор, който лесно се разтрогва. От това следва, че запазването на християнската същност на общностите не предвижда смесването с иноверци и така брак с нехристиянин е възможен само в краен случай.
Българските възрожденци (особено Раковски и Каравелов) осмиват положението на мюсюлманската жена, сравнявайки я с позицията на българската жена. Всъщност те намират цивилизационната разлика между мюсюлмани и християни именно в отношението към жените. Но това не е изолиран български феномен, защото същият принцип на деление ще намерим и при гърците, и при сърбите, и при румънците. Всъщност религиозното разделение и управление на миллетите в Османската империя е спомогнало не само за формирането на националнообразуващи процеси, но и за запазването до голяма степен на жената като равноправен партньор на мъжа и нейното дейно участие в тия процеси. Съвсем не случайно Вазов отдава такава важна роля на Рада Госпожина в „Под игото”, не случайно е увековечен подвига на баба Илийца, не случайно Султана е възлов персонаж на Димитър Талев. А и самата история ни показва, че жените са деен участник в съпротивата срещу османците като част от едно общо цяло.
***
Тези дни у нас много се говори за т.нар. Истанбулска конвенция. Поради историческо стечение на обстоятелствата тази конвенция всъщност е диктувана от различни течения на Запада. Макар и да се отнася до домашно насилие, тя има за цел също така да повлиява обществените отношения, включително да предефинира статуквото между мъже и жени. Тази посока на развитие частично се припокрива с традиционните взаимотношение на тези два пола на православните Балкани. Но за разлика от тази Западна мисъл, в този регион никога не е имало желание за групово противопоставяне по остта „мъж-жена” и по тази причина никога не е имало специални привилегии за единия от двата пола. Конвенцията всъщност би наложила такова разделение. Този проблем се явява като следствие от загърбването на основния гръко-римски принцип на индивидуалните свободи, които свършват там, където започват личните граници на другия. И от тези индивидуални свободи произтича личната отговорност, а не груповата.
https://vkirkov.wordpress.com
