През декември 2013 г. тогавашният действащ президент на България, Росен Плевнелиев, награди посмъртно с орден „Стара планина“ І степен с мечове ген. Михаил Савов. Този генерал е главният  инициатор на Втората балканска (или Междусъюзническа) война. Добре запазена е неговата телеграма от 8 юни 1913 г. (по стар стил) до командващия ІІ армия в Македония:

"I. Съществува съюз между сърбите и гърците, чиято цел е да задържат и да си поделят цялата територия на Македония от десния бряг на Вардар с прибавянето към нея на Скопие, Куманово, Кратово и Крива Паланка за сърбите, докато Солун и районите на Правище и Нигрита остават за гърците.
II. Сърбите не признават договора и не са съгласни на арбитраж в рамките на този договор.
III. Ние настояваме арбитрите да започнат работа като изхождат от основните клаузи, съдържащи се в договора, т.е. да се занимават изключително със спорната зона. Тъй като безспорната територия принадлежи на нас по договор, ние желаем тя да бъде опразнена от сърбите или най-малкото да бъде окупирана от смесени войскови части за времето, докато се водят преговорите. Отправяме същото предложение и до гърците.
IV. Тези въпроси трябва да се уредят в срок от 10 дни, иначе по наше виждане войната е неизбежна. Така в десетдневен срок ще имаме или война, или демобилизация, според това дали исканията на нашето правителство са приети, или са отхвърлени.
V. Ако демобилизираме сега, то посочените територии ще останат в ръцете на гърците и на сърбите, тъй като трудно е да се предположи, че те ще ни ги предадат по мирен път.
VI. Недоволството, което се е появило напоследък в някои части на армията, дава основание да се предполага, че съществува сериозна агитация срещу евентуална война. Вниманието на интелигентните войници трябва да се насочи към обстоятелството, че ако армията се дезорганизира и стане негодна за военни действия, резултатът ще бъде както е описано в параграф V. Отговорете незабавно дали състоянието на армията е такова, че на нея да може да се разчита за успешни операции."

Разбира се, окрилено от успехите на българската армия от Първата балканска война, вестниците от онова време активно са агитирали за започване на война, тъй че да се вземе това, което считаме за наше в Македония. В същото време – видимо и в самата телеграма – съществува и опозиция от продължаване на войната и при това дори и в средите на българската армия. Все пак е редно да се отбележи, че основният товар на Първата Балканска война по суша е поет от българите; напрежение, което въпреки високият боен дух се е отразило на боеспособността ни. В противовес, нито сърбите, нито румънците са имали в такава степен военно натоварване. Така че изходът от тази война е предизвестен – нещо, което и ген. Савов предвижда. Всъщност ген. Савов жертва българските войници с надеждата, че „европейските сили“ ще се намесят, така че да предотвратят очаквания разгром.

Това личи най-добре от телеграмата на ген. Савов от 16 юни 1913 г. (по стар стил):

„В директива 24 аз заповядах на Четвърта армия да предприеме нападателни действия, а на Втора армия веднага след като завърши своите действия срещу Чаяза, да започне да се съсредоточава по предварително установената линия с оглед атака срещу Солун. Господа генералите трябва да имат предвид, че нашите действия срещу сърбите и гърците се предприемат без формално обявяване на война, главно по следните причини: I) Да се повдигне духът на армията и след това тя да гледа на нашите съюзници като на днешни наши неприятели; II) Чрез създаването на опасения за война между съюзниците да се ускорят решенията, които трябва да бъдат взети от руската външна политика; III) Да се нанесат тежки удари върху нашите неприятели с оглед да бъдат принудени да покажат по-голяма готовност за отстъпки; IV) Тъй като нашите неприятели са окупирали територии, които ни принадлежат, нека се опитаме с оръжие да завладеем нова територия, докато европейските сили се намесят, за да спрат нашите военни действия. Тъй като може да се предвижда ранна намеса на европейските сили, необходимо е бързо и решително действие. Четвърта армия трябва да завземе Велес на всяка цена поради голямото политическо значение на една такава победа. Ако действията на Четвърта армия са успешни, Втора армия ще получи заповед да нападне Солун.“

Резултатът от тази авантюра е известен. България е разбита, а областта Македония е практически завинаги откъсната от България. Завинаги са откъснати и онези територии, които са били в безспорната българска зона (според договора между Гърция, Сърбия и България). Участието на България в Първата световна война е опит за реванш, който включва и физическото унищожение на просръбски лица в Македония. От българска гледна точка това е възмездие за убитите, изнасилени и изселени от сръбските власти българи. В чест на истината тази сръбска политика започва още от 1912 г., в момент когато се водят активни военни действия срещу Османската империя. Така че е отговорността за етническите прочиствания е първо сръбска и после българска.

Но и участието ни в Първата световна война е безплодно. Недоволството от политическото управление прераства в открити бунтове. Националните катастрофи следват една след друга, а недоволните в България са обект на потисничество от страна на царя и правителството. Съвсем обективно на тоя фон започват действия на организирана съпротива, а отговорът е терор. Съпротивата се радикализира, а държавният терор става всеобхватен. До 1944 г. хиляди българи са убити, често дори без съд и присъда. Разбира се, това не оправдава във всички случаи убийствата на други хиляди българи след 1944 г. Възмездие има, но до някаква степен.

След 1989 г. започна реабилитация на режимите преди 1944 г. Гражданската война въобще не е приключила и то защото реабилитаторите така и не нямат чест да говорят за издевателствата на царските правителства до периода на управление на комунистите. Излиза, че комунистическият терор е самоцелен, с нищо непредизвикан и така неоправдан.

ІІ.

На този фон Македония е тема на втори план. Добре известни са опитите за денационализация на българите от Македонския край, които се извършват от конюнктурни съображения. Тази част от комунистическото управление в България и Югославия е добре известна. Известна е до някаква степен и ролята на Коминтерна през 30-те години на ХХ век, известна е и сръбската теза за това, че македонците са отделен славянски народ, пробутвана първо в Германия. Но така или иначе това не е основен въпрос за българите по онова време.

Днес ние определено можем да считаме голяма част от македонците за нещо различно от българите. Не става въпрос просто за кодифицирането на един диалект като книжовна норма, става въпрос и за това, че етническите българи са прогонени от територията на днешната Република Северна Македония, а останалите са изнасилвани и тъй населението е практически и генетично претопено. Всъщност твърденията на днешните македонски политици, че нямаме обща история с тях е напълно вярна – ние имаме повече общо с историята на изнасилените им баби, отколкото с техните насилници.

Точно по тази причина днешното твърдение на българските правителства, че сме един народ са неверни. Първо, онези хора въобще не се считат за българи (тяхно право на самоопределение), но и второ, по-важно, те наистина носят гени и спазват обичаи типични за Югославия. Ние днес не можем да искаме повече от това да бъде максимално осветлен процеса на денационализация на българите в днешна Република Северна Македония и за начините за тяхната физическа асимилация.  

Ние реагираме като да сме българите отпреди 110 години, сякаш край Вардар има еднакви с нас хора. В официални изявления говорим за това, че сме един народ в две държави. Не, тия които са се запазили като българи са получили българско гражданство, а към тях можем да прибавим и други лица, които се възползват от предимствата на българския паспорт. Затова приемаме още по-тежко обидите от РС Македония – изгорени знамена, призиви за насилие срещу придобилите българско гражданство, гавра с българската памет – те наистина биха били тежък грях, ако бяха извършени от други българи. Но те не са българи.

Разбира се, въпросът с паметта ще стои. Съвсем ясно е, че тия други хора не могат да имат никакви претенции към българската памет. И единственият начин да покажем това е като показваме как победените българи са били преследвани. Правителствата в РС Македония са наследници и на тези насилници, и като такива трябва да търсят извинение от България.